За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
… Ресторантчето е наистина малко, то е същото, в което обядват и строителите на новия хотел. Празното място край брега, останало като по чудо незаето до скоро, вече не е празно. Нашите дипломати до не отдавна са намирали тука бряг за огън, скала за бос крак и дърва за шишове. Наистина има за какво да съжаляват. Тук, както никъде другаде, е вярна поговорката, че природата празно място не търпи. Още по-малко ще ти търпи такова нещо нагъчканият японец…
Киросава се събува. Аз също, като все пак се оглеждам — не би ли могло да се направи известно изключение… Тук няма изключения за чужденци. Гледам японците, които си свалят обувките и стъпват направо на чистите бели дъски или на рогозката. Краката им са сухи, чорапите — чисти и бели. Но аз ще побългаря малко тая чиста, като жулена с керемида дъска. Поне да го направя по-бързо, да не се разбере кой е оставил следите си отгоре й. Макар че измамата ми е доста прозрачна. И кракът ми е по-голям от тия малки японски крачета — в сравнение с тях моята стъпка е като на снежния човек, а пък и едва ли японски крак ще остави следа отдире си…
Благославям в душата си тия жълто-кафяви и меки пътеки от рогозки, на които скоро стъпвам, те са по-гостоприемни и по-трудно правят разлика между японски и европейски крак. Киросава ме отвежда до ниска масичка. Крачката й — не по-високи от двайсет и пет-трийсет сантиметра. Сядаме на тънка възглавничка. От лявата ми страна има нещо като трикрако столче, само че по-продълговато и вдлъбното от нашенските. На него мога да се облегна, ако искам да обядвам полегнал. Бързо мушвам краката под тази ниска масичка, отгоре ми пада тънка ленена завивка. Когато бива по-студено, научавам това няколко дни по-късно, отдолу под масата има и печка. Цялата японска фамилия си настанява краката отдолу, печката топли, а завивката пази топлината да не отлита. Отдолу те топли печката, отвътре — сакето. А сега мене ме топли и слъчевия океан, който започва току под лявата ми страна и отива та се не вижда в делечината синята му вода…
Тука да седнеш, че да не станеш…
— Саке? — пита шофьорът.
— О, йе — казвам.
Киросава превежда на жената, която веднага е дошла при нас и ни подава традиционните пликчета с изварени и опаковани в найлон кърпички. Тая жена не е гейша — това е обикновена трудова японска жена, която работи в ресторанта на мъжа си. Облечена е много чисто. Жената донася сакето, донася водораслите, усмихва се, донася още други работи и яденета за клечки. Наоколо сядат други японци и японки. Тия вече си личат, че са пътници, слезли току-що от паркираните си коли. Има и шофьори, също спрели на паркинга с големите си тирове. Група жени също влизат. Те, според мен, са от съседното село. Облечени са простичко, ръцете и ноктите им са очупени от работа. Поръчват си саке. Охо, моята прогноза за скорошното клюмване на гребена на японския петел съвсем не е май толкова далечна. Тия жени не са в първа младост. Минали са четиридесетте. А сакето им се услажда. Еманципацията започва от самостоятелната работа и от сакето. Една жена посегне ли към чашката, вземе ли да го прави и без мъжа си — връщане назад няма…
Жените са кротки, по-скоро това са типични японки. Ала точно затова сакето скоро ги подфундя. От една бира японецът е готов, от половин бира или от чашка саке вече се е зачервил. На японската полиция денем никак не й е трудно да познае кой е пил и кой не е — затова никакъв апарат не й е нужен. Лицето на пийналия японец колкото и малко да е пийнал — то е най-съвършения апарат… Въпрос, както ми казват, на някакъв ензим, който липсвал в кръвта на японеца и с който прочутата японска медецина все още не може са се справи… Боря се с едно изкривено водорасло. Клечките се инатят, упорито се разминават. Ако се справя с тях, то пък водораслото се заинати и докато пътува от малката паничка към устата ми, все успява да се изплъзне и да се върне обратно — кога в паничката, кога встрани от нея. Усещам погледа на шестте пийнали жени в гърба си. Чувам смеха им, ядосвам се. Киросава ме пита да ми поръча ли вилица. На кого, на мене ли? Бедни Киросава, ти още не знаеш какъв балканджийски инат стои срещу тебе…
Борбата между пръстите ми, двете палави клечки и онова парче водорасло продължава. Аз все пак побеждавам — с усилия, с напъни, с жертви дори, които оставят следи по покривката, но продължавам. Скоро едната чинийка е празна, посягам към втората — в нея има малки късчета някакви мръвчици, които се губят на върха на клечките, а като потънат в устата ти, имаш чувството, че не едно нищо и никакво късче месо си лапнал, а сладкото и вкусното на цял един континент. В друга папичка са наслагани малки, ситни, като кибритени клечки изрезки от варена японска тръстика.